Загубените поколения...

Някои хора казват, че нашите поколения са загубени. Част от тези хора, сме хората които в най-активните си години преживяхме прехода към демокрация.
Често си говоря по този въпрос с мои връстници и хора около моята възраст между 75 и 85 набори. Интересното е, че дори много образовани мои познати са неудовлетворени от живота си и от префесионалната си реализация. Имам предвид хора, знаещи поне един чужд език и с едно или две висши образования. Хора, които четат книги и могат да мислят. Някои от тези хора губят смисъла на живота си, защото нямат цел.
А нямат цел, защото нямат посока. За да нямат посока може би не са наясно какво искат. Тези които не знаят какво искат, пък не са наясно и с ценностите си. Опираме до това, защо много от нас в тези години не изградиха стъбилни ценности, или са разколебани в своите ценности.
Откъде идва това колебание в ценностите?
Като правя своето малко проучване сред връстиците ми, стигам до заключението, че това е от погрешното възпитание на нашите родители. Естествено ние не би трябвало да оправдаваме себе си с родителите, които към момента не играят активна роля в живота ни. Хората в тази възраст (75-85) набори са вече изградени характери и са финансово независими, (или поне част от тях.)
Проблема идва и от страха да спреш да бъдеш това, което се очаква да бъдеш. Тогава идва момента в който околните казват "Щом искаш да правиш каквото си искаш поемай сам отговорността за действията си", а то така и трябва да бъде и ние започваме да се лутаме между това дали да поема непремерения риск, или да продължа в познатото русло, в което моите родители и родителите на моите родители са живяли, защото така трябва.

По този повод много ми помогна една от книгите на Ошо "За смелостта"